сряда, 8 октомври 2014 г.

С аромат на пуканки


Не съм кореняк софиянец, но живея в града вече достатъчно дълго, че да мога да забелязвам как той се променя. Не говоря за новите сгради, кръстовища и булеварди. Говоря за
малките неща. Онези, които, докато ги има, смяташ за част от ежедневието на града,
а когато изчезнат, разбираш, че са били парчета от неговата магия.
А магията може да бъде във всичко. В будката за вестници, в продавачката на вестници
или на ъгъла, на който се намира будката за вестници...

Днес за кой ли път, минавайки пред Орлов мост, си спомних за аромата на пуканки и за един човек, който дълги години беше толкова част от това място, колкото са и орлите на моста.
Продавачът на пуканки. Мисля, че няма софиянец, който да е понатрупал години в този град и да не си го спомня.

Зиме, лете, Човекът с пуканките стоеше с униформа си на спирката на автобусите за НДК, а коминчето на апарата му разнасяше аромата си сред тълпите пътници. И когато някой, не устоял на изкушението, се приближеше за пакетче пуканки, започваше ритуалът.
Човекът с пуканките пръсваше шепа царевични зърна върху нагорещената плоча и скучаещите пътници, искат-не искат, насочваха поглед натам. Зърната бавно започваха да подскачат и се запичаха до кафяво. Тогава изведнъж се случваше чудото. Танцуващите топчета разцъфваха в малки бели облачета. Човекът с пуканките следеше спектакъла всеки път като за първи и точно в момента на метаморфозата отваряше капачето под готовите ухаещи пуканки и те се изсипваха като топла купчина на плотчето за пакетиране. Оттук нататък пуканките трябваше само да бъдат посолени, преди да се озоват в устата на вече не толкова нервния пътник.

Сигурно за годините, през които Човекът с пуканките беше част от моста, дори орлите се бяха променили от вятъра и дъжда, но когато виждаш нещо всеки ден, то остава непроменено за теб.

После изведнъж мястото до пуканките беше заето от младеж, който поразително приличаше на възрастния продавач. Едва ли някой се запита къде отиде бащата. Не след дълго младежът също изчезна и на моста останаха само орлите и изнервените пътници.


автор на текста и фотографията:  Красимир Андонов


сряда, 24 септември 2014 г.

Където разцъфват божурите



Преди година:
Когато вярата се откаже, надеждата потърси прехрана другаде, а Любовта ми се скрие в копнежа по лято.
София е само на крачка...

Тогава беше така...

А днес - вярата чака своя влак на една конкретна гара, надеждата дели мечти със хоризонта. А любовта... Любовта ми има нови посоки.
София стои скришом отстрани и тихо се усмихва!



Сладкарница "Пчела".
По "Солунска".
Безвремие в липите









автор: Радостина Драгостинова от Където разцъфват божурите



Тя е същинска Радост. И близка на двете ни сърца.
Радост е тя да бъде първият съавтор в нашите "Дневници на София".  
Очакваме вашите думи и картини за "Дневниците на София" тук.

вторник, 16 септември 2014 г.

София. Просто я обичам



Преди време се чудех на колко години е тази моя София. Виена я почувствах от първия момент - старицата ми се видя консервативна, но все така кокетна, уморена, но прецизно поддържаща добрата си форма. Видях Виена как се разхожда с воалетка и танцува валс изправена и горда. Лисабон пък го намерих за прегърбен старец, но от тези, симпатичните, дето правят пакости и танцуват в полунощ на площада. Докоснах Лисабон, закачлив и неувяхващ. Но София... тя е толкова различна. Тя беше толкова различна през годините.

Когато бях малка, София беше спокойствие. Пролетта й ухаеше на липите по „Солунска“ и на фрезиите от „Попа”. Тя звучеше в напевното гукане на гълъбите и в набиращото живот ръмжене на москвичите и трабантите. Лятото й ухаеше на печени чушки и на топли спирки. То звучеше в щастливите писъци на децата, които играеха до късно на стражари и апаши по улиците. Есента й ухаеше на печена тиква и мокри павета. Тя звучеше в пълните училищни дворове и в шумящите шлифери по „Раковски“. Зимата й хруптеше и пускаше дървени шейни по нанадолнищата. Тя ухаеше на пуфтящи печки и печени кестени. Дядо Мраз чакаше децата в ЦУМ, а Баба Марта надничаше от всяка детска градина. И нищо от това никога не се променяше. Човекът с пуканките на Орлов мост никога не се премести, а магазините – уж бедни, бедни, празни, но никога не фалираха. Обичах да влизаме в „показния” и баба да ми купува топъл леберкез. Да се срещам с приятели в сладкарница „Пчела“ и да набиваме толумби до несвяст. Обичах рисуваните филмови плакати, заведенията за „гарнирани пити“, раниците Mitsukoshi и да гледам как се къпят гълъбите във фонтаните пред Народния театър. Обичах едно часовникарско магазинче, на чиято витрина имаше ръчичка, изрязана от картон, и когато сложиш своята върху нея, отвътре се задвижваше порцеланова въртележка с кончета. Обичах да се връщам от игра по тъмно и да се катеря за черници на двора. Обичах спокойствието, което извираше отвсякъде. И онази приспивна константност на света.




Обичах си града и когато той рязко се промени. През 90-а „показният” магазин стана бутик с дрехи от Капалъ чарши. Затвориха вечния плод и зеленчук, за да отворят магазин за американски дънки. Затвориха и сладкарницата, и лятното кино, и Детмаг. Превърнахме се в професионални чакащи на опашка – от 6 сутринта за олио, от 4 – за кило месо. Такава беше София – празна, различна, непозната, студена, тъмна. Болна София. Хората щъкаха объркани, смутени от нестихващите промени. Нищо не беше по местата си и скоро хората хукнаха да бягат от своите. Настъпи какофония. Навсякъде зейнаха дупки. Голяма зловеща дупка на мястото на мавзолея. Надупчени тротоари и пътища. Напукана ценностна система. Напукани, чупещи се хора... Един град е хората, които го обитават. Хората на София станаха недоволни, мърморещи, бягащи, свити на кълбо души. Редом до пърпорещите запорожци започнаха да вдигат луксозен шум лъскави возила. Фалиращите магазини се редуваха с дискотеки, пред които се стреляха. София посърна, посивя, спря да пее дори напролет. Но аз пак я обичах. Обичах я с вярата си за нея, с търпението да я видя различна отново.

И това се случи. Не отне малко. Всъщност отне най-лазурната ми младост, но неусетно София започна да си връща духа и да се разхубавява. В началото обитателите й бяха твърде сърдити, за да забележат промените. Да видят как светнаха църквите и градинките. Как сред мутробароковите сгради започнаха да изскачат очарователни малки блокчета. Хората й вече бяха започнали да обикалят света и с годините всичко видяно от тях се отпечата и върху града. Местата с дух и собствен стил изникнаха от истински градски издънки. До някогашната единствена в квартала сладкарница днес изпуска ухания на кроасани френска пекарна, а до нея тратория с бели перденца блазни с десет вида хрупкави брускети. Отвориха врати местенца, чиято цел не е само бързата печалба. Да, местенца, не места. Малки, обичани, отгледани с вкус. Появиха се арт пространства, кафенета с библиотеки, барове с галерии, отворени офиси, винарни, бирарии, места бохемски, места аристократични, здравословни, калорични, вегански, гигантски, изтупани, неглижирани, средиземноморски, провансалски. Хората се промениха. Различността стана градска ценност, а не диагноза. По улиците вече не маршируват облечени като клонинги сиви човечета. Още има и хипари, и метъли, но щъкат и всякакви други – момчета с раста и шарени гривни, момичета с пиърсинги и смели татуси, дами с бизнескостюми и безупречни прически, мъже с елегантни пардесюта и джобни кучета, коси лилави, зелени, шарени, на точки, на бразди, на звезди, на плитки, като на Джъстин Бийбър, като на Роналдо, като на Че Гевара, като на Слави Трифонов. И не щъкат само с обувки – имат и маратонки, и бутонки, и ботушки, балеринки, мокасини, кроксове, кецове, високи, ниски, на платформи, без форми, чизми, медицински, галоши, терлици, ботини, от кожа, от пластмаса, от мола, от Илиянци, от Китай, от Италия. Хората станаха шарени, градът - също. София вече не е спокойна. Тя наистина расте, но тя не остарява. София диша. София посреща изложби. София свършва билетите за Народния. София гледа световно кино. София гледа световното. Sofia rocks. София слуша джаз в парка. Поезия – също. София танцува суинг пред библиотека. София се бори за културна столица. София рисува по улиците. Тя си брани старите павета. София има седмица на дизайна. И една на танците. София изобилства от книжарници. И от велосипеди. София харесва малки секънд хенди. София яде пица, суши, дюнери, китайско, супа в хлебче, фиш енд чипс, хамбургер с пържени картофки, шкембе, френски макарони, марокански тажини, руски блини, тайландско къри, мексикандки енчилади. София си има фермерски пазар. Лятно кино. Велоавтобус. Drink and drive. Културен бар. Червена къща. Жълти таксита. Улични музиканти. Нощ на музеите. София протестира. София се чисти. София пътува с метро. С нови трамваи. София се променя. София расте всеки ден. 


Вчера се разхождах заедно със сина ми из уличките, по които притича и моето детство. Поздравихме галеристката до нас, пожелахме хубав ден на семейството, което държи плод и зеленчука, купихме си топли ядки от спирката и влязохме в двуетажната книжарница на ъгъла. Сигурно, ако я имаше, когато аз бях малка, нямаше да излизам от нея по цели дни. Но сега той бърза да му взема книга, за да го заведа да се катери в „Коколандия“, като се е пазарил на връщане да купим суши за вкъщи. И някак изведнъж София започна да ми изглежда огромна и пълна с възможности. Преди време се чудех за възрастта й. Че на колко може да е някой, комуто предстои всичко? Обичам да съм мъничка прашинка от нейните павета. От нейната история. От нейния задаващ се живот. От нейния бързо растящ пулс. Обичам да я опознавам, да ме изненадва, да ме очарова, да я виждам през очите на хората, които обичам, обичам да им я показвам през моите очи. Обичам хората й да я обичат. Обичам чужди хора да я откриват. Обичам да я гледам как прави от сина ми дете на света, а не на ограниченията. Обичам я. Просто я обичам.


автор на текста: Мила Иванова
автор на фотографиите: Красимир Андонов

Аристократична София

"Аристократична София"