Връщам се въодушевена! Знаеш ли какъв живот танцува навън? Трябва по-често да слизаме от колите си и по-малко да се задържаме в къщите си. Само като слушам как пулсира, бълбука и дандани, имам чувството, че изпускаме живота да изтича отстрани. Видях един град, който може да се види само отвътре, когато се търкулнеш в меката средичка, в най-топлото на сърчицето. Винаги съм познавала добре булевард "Витоша", но тази вечер го видях променен и пораснал. Накипрен с кашпи във всякакви размери, пъстри цветя, образцово разцъфнали, сякаш са поставяни цветче по цветче. Малки бели маси чакат своята двойка да срещне ръцете си отгоре им и да размени думите си над огънчето от свещта им. Липите ухаят чак от "Солунска" и когато един ден тези двама минат под някоя липа, ще си спомнят сигурно за днешната вечер. А пък той може и да запомни името на цветето, поставено във вазата на бялата маса, и да й върне този спомен някога, увит в хартия и вързан с ластик.
По-надолу едни хора са обърнали всички столчета към грамаден екран, защото има световно по футбол. Ако беше 94-а, никой нямаше да може да вижда, защото целият булевард щеше да иска да гледа. Но и така е хубаво. От другата страна са се събрали други, защото някой рисува. От ляво пък продават герданчета от тел, с която изписват името, което пожелаеш. Разнасят се коктейли с мента и ром, бири в малки белгийски халби, пици, неустоимо дразнещи обонянието ми, сладоледи с една, две, три и повече топки. Кучета се бутат в краката, бебета промрънкват от колички (убедена съм, че им се хапва от същата пица!), деца цепят през тълпата с тротинетки и скейтборди, а по пейките са седнали толкова шарени хора, че няма едно, с което да ги разкажа. Отидоха си лъскавите магазини и освободиха място на любимия ти спортен магазин, на кокетни дюкяни с фиби и любимите ми диадеми, на малки кафетерии, които дават предимство, ако пристигнеш с велосипед, на тратории с още бели столчета и шумни като италианци клиенти. Паяжина от малки бели лампички осветяват чадърите на един ъгъл, а на другия грее голям и гостоприемен входът на книжарница. Пред нея в огромен кош има книги за малко пари, а отвътре излиза почти невидима струя от хлад. Нямаш кога да вдигнеш поглед, но го правиш, защото в единия край проблясва златното на църквата, а в другия – синьото на истинската Витоша.
Хубаво ми е. Усмихвам им се. На булеварда, на фенерите му, на хората, кучетата и сервитьорите. Докосвам тайничко листенцата на цветята му и отнасям вкъщи от сладкото на вечерта му. Ако кажа, че не липсваш, значи нищо от тази красота няма смисъл.
Вечерта е вълшебна. Дори планината знае защо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар